Знаем, че Васула пише под диктовката на Господа посланията, които Той желае да ни предаде. Почеркът й се преобразява и се отличава ясно от обикновения й и непосредствен почерк. Личният почерк на Васула е дребен и припрян, но регулярен и контролиран от силна воля, изпълнен с такт и мярка. Почеркът на посланията, обратно, ясен и точен, издава една величественост, пред която личността на Васула в началото се смалява и в крайна сметка изчезва зад нещо, което вече прилича на фасада, някак непреклонна и престорена.

Оттам произтича объркаността, която изпитват някои хора, които между другото са благосклонно настроени към тези послания и които с право се питат за произхода и автентичността на това “вдъхновение”. Оттам произтича най-вече мнителността на критичните умове, които тук намират една угодна опирна точка, за да поставят под съмнение тези послания като цяло и да ги охарактеризират като просто изследване на психическата дълбина на Васула, смалявайки по този начин тези “писания” до много познатия феномен на парапсихологическо писмо. В този случай не би говорил вече Иисус на Християнската вяра и на Откровението, а щеше да се разкрие подсъзнанието на Васула или дори друг “дух”, който не би могъл да бъде освен един лукав, “проклят дух”.

Какво да си помисли човек за всичко това? Дали се намираме пред едно откровение на Господа, едно "послание на Господа към Неговата Църква" или пред един типичен пример на това, което се нарича автоматично писмо? Дали ни пише ръката на Господа посредством ръката на Васула или ни пише Васула, в състояние на екстаз, това, което изплува от несъзнатите й дълбини или пък Васула бива “телескопно водена” от “паразитен” дух, чиято идентичност трябва в този случай да уточним, така че да не се заблудим спрямо нещо, което ни се представя, че произхожда от Господа. В първия случай, става въпрос за вдъхновено писмо, във втория случай за парапсихологическо или автоматично писмо.

Това е писмото, или писанието, което е свързано или с парапсихологически феномени, или с оракулски методи. Не е рядко, в делото ни като екзорсисти да срещаме такива феномени. Ръката на лицето, което се предава своеволно на такъв вид ръководство, пише от само себе си, но не под влиянието на съзната или гениална мисъл, а като че ли се движи от сила, която е чужда и непозната на волята на пишещия. Случва се, дори, в крайни случаи да започва органът (молив или писалка) да пише послание от само себе си, само с допира на пръста.

Това послание може да има високо литературно съдържание или дори духовно или пък да е странно, смешно или просташко. В някои случаи описва един трансендентен свят с райски образ, или диктува с детайли съвет с морално съдържание към пишещия или му дава заповед относно всекидневния му и практически живот, или по-често, отговаря просто на въпроси свързани с неговата идентичност: кой си? Следователно, в този случай се отваря опасната перспектива на оракулството, имайки пред вид, че автоматичното писмо в някои случаи предизвестява събития, които, разбира се, могат да се осъществят. Оттам произтича и безпокойството, което предизвиква, или може да разкрие едно въображаемо, но не невъзможно минало, което увлича пишещия в лъжливата и еретична вяра на превъплъщението.

Нека оставим настрана въпроса, който би могъл да бъде наречен “литературна характерност” на автоматичното писмо. Действително е рядко събеседникът, който се представя например за Ламартин да пише прекрасни стихове в стила на Ламартин. Защото наистина, в действителност, бива изразявано подсъзнанието на лицето, което може да е проникнато с мисли на Ламартин, а не видният писател.

Нека оставим настрана също така, за да останем в конкретните рамки на това въведение, сериозните опасности, които заплашват онзи, който своеволно се отдава на парапсихологическия феномен на автоматичното писмо, както що се отнася до разделението на личността му (подсъзнанието минава на пръв план, докато психологическото съзнание се задържа в състояние на сънливост или на пасивен слушател до създаването в крайна сметка на един вид изкуствена шизофрения), както и до духовното ниво, където може да се намеси “проклетият дух”, след като се е възползувал от небудността на лицето и така е поставил лицето под своя контрол. Лудост или “екстаз” от една страна, дяволски паразитизъм от друга! Тези са двете големи опасности, от които понякога е много трудно да се освободи човек.

Нека изследваме добре какъв е случаят с Васула. Тук трябва да видим три положения:

• В първото положение, Васула приема “слово” на Господа, един вътрешен глас. Възможно е в същия момент да се намира в църква или на публично място. Ако това слово е послание за всички, ще запише съдържанието му, връщайки се в къщи. И тогава, ръката й ще бъде водена от ръката на Господа и графологическият профил на личния й почерк, дребният, живият, бързият и леко наклонен надясно, ще се преобрази в почерк праволинеен, спокоен и ясен, без конкретни чувства. Така или иначе, тук не става въпрос за автоматично писмо, тъй като първоначално съществува вътрешният Глас, и след това писменото отпечатване на това слово. Следователно, не се намираме в областта на парапсихологията.




• Във второто положение, става въпрос за диктовка на Господа към Васула, която записва, каквото чува. Намира се, тогава, точно в същото положение, както всяка машинописка към своя началник, което означава, че запазва цялата си самоличност, свободната си инициатива и абсолютния контакт с обкръжението си. Следователно, може във всеки момент да прекъсне тази диктовка, например, за да отговори на телефонно повикване и да продължи от мястото, където е била преди. И отново в този случай, графологическото проявление на буквите й не е обикновеното. Писмото е винаги изправено, с отвесно направление, четливо, винаги спокойно и отмерено в ритъма. Независимо от това, че писмото й е различно, Васула запазва абсолютния контрол върху себе си и свободното упражняване на съзнателните й чувства. С ръката си пренася единствено, каквото приема от една вътрешна картина на Иисус и каквото чува да казва този Глас, който я вдъхновява. Следователно се намираме далеч от автоматичното писмо.




• Накрая, в третото положение, което е възможно да се съдържа в предишното, Васула приема една преливаща вътрешна светлина, без да се произнасят ясно думи. Този феномен се нарича от мистиците мисловно или ментално “движение” на Духа и може да се преведе на човешкия и земен наш език съставляващ се от конкретни думи и построени фрази, така че ще са необходими различни и понякога сложни изрази. Така че, Васула ще побърза да запише тази "мисъл" или “възприятие”, което току- що е получила по определен начин и ще използува за тази цел своя непосредствен почерк... Но ето, че Господ посредничи и пресъздава буквите записани от ръката на Васула, за да се превърнат в Неговия красив почерк, сякаш желае да подпечата това Небесно откровение. Следователно, отново не става въпрос за автоматично писмо.

И сякаш, за да ни убеди в това, Господ използува и други средства. Случва се, посланията предназначени за предаване да са много големи и времето на разположение е много кратко. Тогава, Господ позволява на Васула да записва под диктовка със своя жив и бърз почерк. Това доказва, че Васула в никакъв случай не е обвързана от своя графологичен почерк, нито пък бива телепатично направлявана от някакъв “дух”. Духовното й “преживяване”, впоследствие, няма никаква връзка с явлението автоматично писмо.

Нека разгледаме добре това спокойно, стабилно, с умерени изблици писмо, с една постоянна тенденция на отвесност в движението му. Средните букви и гласните не биват потиснати от отвесните линии, въпреки че те преобладават и се движат свободно в пространството, което им принадлежи, това на всекидневието, въпреки че понякога се притискат леко в думите. Но, като цяло, диша в пространството, което му се дава.

Особено, обаче, съществува това непрекъснато отиване и връщане, което направлява цялото отгоре надолу и отдолу нагоре. Цялото като запис е действително повече отвесно, отколкото хоризонтално, с явно преобладаване на височината. Следователно, нищо от дълбокия и инстинктивен живот не бива отхвърляно, но тази дълбочина бива контролирана и се подчинява на висшите способности. Нищо в това Писание не се насочва към миналото и, любопитно, нито към бъдещето, сякаш единствено сегашният момент има стойност, или по-скоро сякаш всичко е сегашно в едно единствено ДНЕС.

Също така, никакъв белег на егоцентрична назадничавост не се появява. Не съществува, наистина, никакъв признак на затвореност в себе си и наклоненията към другите са дискретни, леки, и винаги въздигащи. Една голяма искреност се изявява навсякъде с великолепие, благородство и с изключителна яснота. Единственото, което е от значение, следователно, е тази двойна въздигаща се и спускаща се линия, която съответствува на вътрешния ритъм на писмото, било с едно спускане към земните и човешки дълбочини (самата линия на Въплъщението), или с въздигането, което явно се насочва към едно висше съществувание, което може единствено да бъде Отецът.

Разбира се, съществува известна непреклонност и неестественост в това писание, където лесно се очертава, поне на пръв поглед, човешкият характер, толкова чувствителен към промени (които влияят, впрочем, на непосредствения почерк на Васула), но който тук е останал бездеен, увлечен постоянно Нагоре и изчезва зад нещо, което би могло да изглежда като маска. Наистина, това писмо напомня Еврейския, този предимно свят език, на който Бог беше говорил на Моисей и на народа му в Синай, за да им разкрие тяхната Мисия. Поради тази причина ще характиризираме това писмо като "йератично".

В древния театър това е била маската на актьора, за да скрие човешкото си лице и да се отъждестви с “патоса”, който представлявал, или с драмата, която възпроизвеждал. По този начин лицето обикновено много познато е изчезвало зад това (или този), който представлявало. Съществува нещо от това в писмото, нека го наречем йератично, на Васула, когато пише под диктовката на Господа. Изчезва или се губи зад Този, който ни говори. Нека отидем обаче по-надалеч! По време на литургията, йератичното действие, което се наблюдава в голямата Източна Молитва (Православната) и до последния Синод на Ватикана, в римската или латинската литургия, е едно йератично действие, или още по-добре, едно освещаване. Не изразява една човешка личност (на свещеника или на неговите помощници), която всъщност задушава и ограничава. Защото, въпреки че се извършва от един човек, тоест от същество от плът и кости, с неговия личен характер, чувства и слабости, дори и логика, е над всичко едно божествено действие.

(...)

Така, както тампераментът и личността на машинописката-секретарка отразяващ се в ръкописния й почерк изчезва зад печатните букви на пишещата машина.

Следователно, Господ е, който ни говори, Богочовекът. Този, който изравни със земята всички рамки на графологическа или почеркова форма, рамки, в които бихме желали да го затворим. Този, който надвишава всички наши психологически категории, всички теологически школи, на които можем да се позовем, за да го определим. Този, за когото свещенодействията и различните литургични традиции се опитват да промълвят, запъвайки се, тайнството, без никога да могат да го изчерпят.

И Той говори на раздвоената Си Църква. Пише й послание, за да й оповести, че пришествието му е близко и да ни призове към завръщане на Сърцата Ни към Неговото Сърце, което е съединено със сърцето на Майка Му, следвайки пътя на Единството особено при единното отпразнуване на Великден. Тогава цялото човечество ще повярва, че Иисус се Възкреси и че наистина е Син на Бога и Спасителят на всички. (Йн 17, 21-23)

И давайки на писмото Си тази йератична и свещена форма, колкова близка до иконите, позоваващо се на Еврейския език, език на Откровението, не би ли желал Господ да ни каже нещо още по-дълбокомислено? Да ни напомни, че е Авторът на Светите Писания, които осветляват цялата човешка история и че, когато стига на края на тази Свещена История, се намесва лично, за да отвори Книгата на Откровението, за да ни разкрие тайната съдържаща се в нея?

И не бихме могли на това място да не се позовем на откъса от книгата на Откровението така добре представляващо това духовно преживяване така, както го изживя Васула: «Чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Каквото виждаш, НАПИШИ ГО НА КНИГА и го изпрати да седемте църкви...”, “И се обърнах да видя този, който ми проговори, и като се обърнах видях седем златни светилника (седемте Църкви), и всред светилниците видях Един, който приличаше на Човешкия Син (...) и ми каза: Аз съм Първият и Последният, и ЖИВИЯТ, бях мъртъв и ето, живея до вечни векове и държа в ръцете си ключовете на смъртта и на ада.» (Отк 1, 10).

«Да, блажен е, който слуша какво казва Духът на Църквите и който предано пази словото му, защото наближава времето!» (Отк 3, 6 и 1, 3).

Ще добавя, приключвайки, че както обикновено от уважение към своя Господ, Васула, секретарката, пише тези Писания коленичила, нека и ние да получим коленичили (поне преносно) това послание на Господа до Неговата Църква, до Седемте Църкви, които сме ние.